Чувството за задушаване е твърде лично. Когато бях малка страдах от подобни пристъпи. По-късно синът ми изпадаше в същото. Гледах го как се дави, държах ръката му, а той се впиваше в мен с огромните си очи, готови да изскочат от изпитото му посиняло лице, и редеше като мъдрец, достигнал до вечното човешко прозрение:

-          Ти никога не си се чувствала така, мамо.

Точно защото нямаше как „лично” да сравни своето с изпитаното от други преди него, синът ми се чувстваше като самотен откривател на ужаса да не можеш да си поемеш въздух. Да не можеш да влезеш в обмен с Вселената посредством въздуха (праната), който (която) е носител на енергията. Всъщност, чисто научно, не въздухът, по-точно - кислородът в него, е носител на енергията: той е оксидиращият елемент, чрез чието „разяждащо” действие се освобождава енергията от т.нар. хранителни вещества – храната, която приемаме.

И досега се питам дали това „разяждане”, причинявано от кислорода, което доброволно допускаш в себе си, не е истинската причина за силното ответно действие – спазъма, отхвърлящ онова, което би трябвало да е животворящо, но ти дълбоко подозираш, че е едновременно и убиващо. И се „затваряш”, като същевременно тялото ти сигнализира, че отново си в същия капан: агония, предвещаваща края, ако не отвориш дробовете си... за отровата, която те зарежда... с енергия.

Аеробни? Мисля, че аз и синът ми сме родени анаеробни. Но бяхме принудени... да дишаме. Все още продължаваме да се задушаваме. Макар и по друг начин. От това, което се стеле наоколо...